Саша се събуди. Усещаше стържещ глад. Удари корема си. Дали вчера беше по-плосък? Невъзможно, не бе яла нищо вече четвърти ден.. И все пак.
Изправи се с мъка. Подпря се на стената, докато причерняването отмине. Тръгна към кантара. Прилоша и. Улови се отново за стената. Ами ако показваше твърде много? 
Няма начин. Не беше яла нищо от четири дни. Нямаше как да е твърде много.
Качи се на кантара. 28.3. Прилоша и отново. Твърде много. Отдръпна се от кантара, очите и се пълнеха със сълзи. Запъти се към банята в хлипове. Взе бръснача от шкафчето и го насочи към ръката си. Трябваше да страда. Беше твърде, твърде дебела. Секунда преди ножчето да докосне покритата с белези ръка, тя се спря. Спомни си за него. Пусна бръснача, който падна с лек звън на плочките. Отиде обратно в коридора, пред огледалото. Тапициран скелет. Не беше дебела, беше тапициран скелет. И го знаеше добре.
Влезе в кухнята и отвори кофичка кисело мляко. Няколко лъжици по-късно, се чувстваше преяла. Остави млякото, облече се и излезе.
По пътя към спирката и в автобуса и идеше да изкрещи. Хората я гледаха. Защото е твърде дебела. Не! Защото е твърде слаба. Не знаеше. Милиони чувства се блъскаха в главата и.
Слезе от автобуса и.. потъна в прегръдките му. Напълни дробовете си с аромата му. Единственият човек, който и носеше успокоение. Целуна я по косата - изтощената, падаща на снопове коса. Жалкият вид на това малко, крехко същество, провокираше у него желание да я защитава.
Както винаги, отидоха у тях. И както винаги, тя не се отлепяше от него. Той бе нейният спасител.
Успя да я накара да хапне нещо. Беше изтощена - винаги изглеждаше така. Вдигна я на ръце - беше лесно, тя бе така мъничка, крехка, лека като перце. Достатъчно лека, за да полети - каквато бе мечтата и. Да бъде достатъчно лека, за да може вятъра да я отвее на красиво място..
Сгуши се в леглото му - завивките му и носеха успокоение. Той легна зад нея и я обгърна с ръце. Топлината на тялото му, аромата му, всичко я приспиваше. Чувстваше се сигурна в прегръдките му, сякаш ръцете му я предпазваха от кокалестите пръсти на Ана и Мия, които приближаваха към нея в тъмнината.
Унасяше се.  Но преди да заспи.. Лека целувка.
Да целунеш напуканите устни.. Нещо, така нежно и едновременно толкова тъжно. Да дадеш вяра на някой, който силно се нуждае от такава. Обичаше я изключително много. Искаше да се грижи за нея, да я направи щастлива, да и помогне да се възстанови. Колкото повече отслабваше тя, толкова повече страдаше той. Щеше да и помогне, трябваше да и помогне да се пребори.
Прегърна я по-силно. Усети гръбнака и до тялото си. 
Понякога тя оставаше да спи при него. Нямаше нищо против. Харесваше му да я усеща, а и когато беше при него, можеше да яде.
Но.. нямаше смисъл. След по-малко от два месеца, тя стана достатъчно лека, за да отлети.. Да отлети много, много далеч, нагоре в небесата.. Оставяйки след себе си разбити сърца, разбити мечти, разбити хора..
Да целунеш напуканите устни.. Да ги целуваш, докато накрая не станат студени.. Не се разпаднат..

- история на мислите ти! +++

и тъжно .. точно както да целуваш напуканите устни, нали така беше ... "След по-малко от два месеца, тя стана достатъчно лека, за да отлети.." - красиво....